Издигане с „Перо от пеликан”

Това беше една дълга зима на литературно мълчание. И същевременно най-кратката зима, която съм имала. Бях толкова заета, че изобщо не успях да проумея как преминах през нея и се озовах в началото на още едно лято.

Но въпреки, че нямах възможност да пиша, поне се опитах да публикувам последните си творби – романа „Перо от пеликан” и сбирка разкази. И за първи път, след три публикувани книги, чух „не” от издател. Щеше да е по-лесно да го смеля, ако издателят просто не беше харесал работата ми. Въпрос на предпочитания и очаквания. Само че това не бе причината за реакцията им. Тъй като, както обясниха, не бяха чели текстовете ми. Вместо това бяха проверили продажбите на предходните ми книги в търговската си мрежа и бяха заключили, че не са достатъчно високи. И въз основа на това заключение бяха решили, че не беше нужно да губят време в четене на творбите ми.

Първата ми мисъл бе да се обърна към други издатели. Втората, родена в разговор по телефона с моята приятелка Зори (Зорница Москова), експерт по маркетинг и комуникации, беше: „не, хайде да направим нещо различно!”. И ето така със Зори стигнахме до идеята за проекта „Перо от пеликан”, който официално започна на 1 юни.

Повече за идеята и за самия проект можете да прочетет в блога www.perootpelikan.net/wordpress/ 

Все още сме в началото на това пътешествие, но засега е много вдъхновяващо и вълнуващо. Започна като мечтание, докато само два месеца по-късно вече имаме група партньори и спонсори. Почти всеки, към когото се обърнахме с молба за подкрепа, каза „да”. Усещането да виждаме всички тези хора от различни професионални сфери, които ни предоставят своя труд или услуги безплатно, е трудно да бъде описано. Толкова е извисяващо, че сякаш всички се издигаме високо на крилата на пеликана.

Advertisements

Flying high with the Pelican Feather

It has been a long winter of literary silence for me. At the same time the shortest winter ever. I have been so busy that I didn’t quite realise how I got through it and found myself in the beginning of yet another summer.

But even though I have not been able to write, I proceeded with getting my last works published – the novel Pelican Feather and a bunch of short stories. And for the first time, after three published books, I heard “no” from a publisher. It would have been still easier to digest if the publisher simply didn’t like my work. A question of preferences and expectations. However this was not the reason behind their reaction. Since, as they explained, they have not read my material. What they had done instead had been to check my sales in their trade network and find out that the numbers were not high enough. Based on this data they had decided it was not worth wasting their time with going through my texts.

My first thought was to approach other publishers. My second one, born in the communication with my friend Zori (Zornitsa Moskova), a marketing and communications expert, was: no, let’s do something different! That is how Zori and I came up with the Pelican Feather project which started officially on the 1st of June.

The project idea is to present my unpublished novel Pelican Feather by using blogging, the social networks, multimedia and interactive events in Burgas where the plot mostly takes place. This way we would not only share pieces of it with the readers but also make them experience it. Simultaneously we are starting a competition for essays/short stories written by children on the topic of Pelican Feather and a public discussion on what it means to be a writer nowadays. The latter will culminate in a round table in Burgas in autumn.

We are still in the beginning of this journey but so far it has been very inspiring and exciting. It started like a day dreaming but now, only two months after the initial idea, we have a good group of partners and sponsours. Almost everyone we have approached and asked to support us said “yes”. The feeling of seeing all these people from such different life paths providing their labour or services for free in order to make our project happen is hard to describe. It is so uplifting as if we all fly high on the pelican wings.

Unfortunately the blog www.perootpelikan.net/wordpress/ does not have an English version yet but hopefully this will come at a later stage if the book gets translated. Meanwhile I will keep you posted here on how the project is developing.

Love angels

Around St.Valentine’s day a friend of mine and I participated in a very entertaining workshop for making love angels. It was one of those very cold days when even your thoughts frozen. It took some time to find the office with large windows where the workshop was to be held. A young woman smiled at me and introduced herself – Angelina (what a better name for a „how-to-make-an-angel” teacher?!).

My friend arrived and we were ready to get initialized into the love-angel-making business. Angelina was giving as patterns to put and draw on the materials and with her guidance we were creating one by one the body of the angel, its dress, hands and head and wings. The whole process was very creative and enjoyable. Each of us could create two angels for the fee we had paid (12 BGN). We had to choose ourselves the design of the materials and the dresses our angels were wearing. Thanks to my lack of skillfulness when it comes to hand-work the dress of one of my angels became rather asymmetric so I decided to stick to this style, made a few slashes to it and called it The Tanguera. And of course I modeled her hands in the typical tango position. Last thing we had to put the heart of the angel making a wish. So there was also some magic involved.

Meanwhile more women (it seems men do not need angels…or are not into creating them) joined and started the same process. By the time we finished there were six of us around the table, including a teenage girl with her mother.

We also supported the ACTA protest which was taking place at the same time inSofiaby wearing its symbol sticker.

Angelina took pictures of us and was so nice to send them after.

At the end we got gifts from “I love” company – red heart with wings.

The workshop was supposed to take 1.30 hours but the birth of our angels took actually 3 hours. I felt very refreshed and full of light after. Angelic.

One of my angels accosted in Burgas at my sister’s home soon after. I kept The Tanguera. But the place of the one I gave was taken immediately – a close relative who had just come back fromGermanybrought me as a gift a tiny crystal angel.   With so many angels around nothing can go wrong!

You can make your own angel or attend some of the other magical workshops of “CHUDO – sega” (Miracle – now, http://chudo-sega.com/). It is well worth it!

Ангели на любовта

Около Св. Валентин с една приятелка участвахме в много занимателен уъркшоп за изработка на ангели на любовта. Беше в един от тези ужасно студени дни, когато дори мислите ти замръзват. Малко се полутах, докато открия офиса с фронтална витрина, където щеше да се проведе уъркшопът. Млада жена ми се усмихна и ми се представи – Ангелина (какво по-подходящо име за учител по правене на ангели?!).

Приятелката ми пристигна и бяхме готови за инициацията си в ангелоправенето. Ангелина ни даваше шаблони, които ние очертавахме върху материалите и с нейното ръководство създавахме едно по едно тялото на ангела, роклята му/й, ръцете, главата и крилете. Целият процес беше много креативен и приятен. Всеки от нас можеше да направи по два ангела за таксата от 12 лв. Трябваше само да изберем дизайна на материалите, от които създавахме ангелите си. Благодарение на липсата ми на сръчност, роклята на единия от ангелите ми стана доста несиметрична, така че й направих няколко цепки и я кръстих Тангерата. И, разбира се, моделирах ръцете й в типичната танго поза.

Най-накрая трябваше да поставим сърцето на ангела, като си намислим желание. Така че имаше и магичен елемент.

Междувременно дойдоха още жени (изглежда мъжете не си падат по ангели…или поне по създаването им) и започнаха същия процес. Докато приключим, бяхме станали шест, включително една тийнейджърка и майка й.

Също така подкрепихме протеста срещу АКТА, който се случваше в същото време, като залепихме стикера му на дрехите си.

Накрая получихме подарък от фирмата „Аз обичам”  – червено платнено сърчице с крила.

Ангелина ни направи снимки и после бе така добра да ни ги изпрати.

Уъркшопът трябваше да продължи 1.30 ч., но раждането на нашите ангели отне около 3 (а може би просто ние сме доста бавни). Чувствах се много освежена и светло заредена после. Ангелско.

Един от ангелите ми акостира в Бургас в дома на сестра ми. За себе си запазих Тангерата. Но мястото на другия бе заето веднага – близка роднина, която току що се бе върнала от Германия, ми донесе миниатюрен стъклен ангел! С толкова много ангели около мен, няма как да се объркат нещата!

Можете и вие да си направите ангели или да се включите в някой друг вълшебен уъркшоп на „ЧУДО сега” (http://chudo-sega.com/). Заслужава си!

To the Unknown Lover

Carol Ann Duffy

Horrifying, the very thought of you

whoever you are

future knife to my scar

stay where you are.

Be handsome, beautiful, drop-dead

gorgeous, keep away.

Read my lips. No way. OK?

This old heart of mine’s

an empty purse.

These ears are closed.

Don’t phone, want dinner,

make things worse.

Your little quirks?

Your wee endearing ways?

What makes you you, all that?

Stuff it, mount it, hang it

on the wall, sell tickets,

I won’t come. Get back. Get lost.

Get real. Get a life. Keep schtum.

And just, you must, remember this –

there’ll be no kiss, no clinch,

no smoochy dance, no true romance.

You are Anonymous. You’re Who?

Here’s not looking, kid, at you.

2011 Resolution or the long journey of the butterfly

I have had the tradition of writing a year resolution on the 31st December for years now. The only difference is that so far I have done it in my little paper diaries whereas this year I am choosing to make it in my blog and to share it with all of you out there.

Nevertheless it is a very personal act.

2011 has been one of the best, if not the best, year in my hitherto life. Everything in it was fitting perfectly and things were coming in the right moment like pieces in a magical puzzle.  In the beginning of the year I made my first journey outside Europe and – to make it even more exclusive – made it on my own, spending the most incredible winter by crossing Thailand and shortly visiting Cambodia.

I did not have any job arrangements when I headed back to Sofia at the end of March but an interview invitation for the day of my arrival which resulted in my first consultancy contract in Bulgaria. Only 15 days later my newly established association was already holding its first national seminar on which organization I had worked from my hammock on the islands and which was a big success. The day after the seminar I was already on my way toCroatiato give training sessions to local employers. Afterwards things continued happening – I got a whole lot of translations and started writing articles again. It was not long before I got a full time contract in my field with a genuine and highly professional NGO working for a great cause in an area which had interested me for a long time. I have been feeling gratitude ever since for this opportunity.

Apart from my dynamic and flourishing professional life there were other sources of happiness. In the first half of the year I didn’t have my own place inSofiaand this turned to be a wonderful gift for two reasons. First, I spent more time in my hometown Burgas which gave me the chance to be with my family and friends there, and to discover the local tango community. Second, I was for quite some time inSofia, staying with friends. Being “homeless” in the city, in which I had always had a place for the last 17 years, has been one of the most beautiful experiences I have ever had. Again it was an opportunity to spend more time with my hosts after the years of constant movement and fast meetings. And I felt blessed with having them and feeling their love and support.

Another truly unbelievable thing which happened was that I finally got determined to start driving and even though my driving independence is still in a process of becoming, I am now really in this path. Learning to drive is like entering a new world (and inSofia– like being in a jungle with no need to take long flights to get into one). Someone has said that with every new skill we are born again (was it with every new language?). That is how I feel about driving.

I rented a flat in one of the nicest quarters ofSofiastarted living with my dog Roro again after all the years apart.

I got divorced. In its own right the failure of my marriage is not something to feel happy about but since the separation had been a fact for quite some time, I found making it official very positive. At least it saved me the long explanations about my status when asked.

But the most important thing of all is that I found my strength again. I reconnected to my source, to my centre, in a way I had never done it before.

When I was inThailandI spontaneously gave as a gift a hand-made mirror with a butterfly on it, which had a sentimental value for me, to a little Thai girl on the train. The girl was very cute and had butterflies on her blouse. The memory of this episode hit me when at Christmas I got a butterfly decoration shining in a gold colour as a gift from a friend. She didn’t know about my experience on the train so it was a real coincidence. And to me it was much more than that. It was the butterfly I left in the beginning of the year inThailandcoming back to me at its end to show to me life’s perfect purposefulness. With this feeling and the butterfly hanging on the big green plant in my living room, I am ready to close the year and enter the new one.

31.12.2011

Равносметка за 2011 или дългият път на пеперудата

От години пиша годишната си равносметка на 31 декември. Единствената разлика е, че до сега винаги съм я правила в хартиените си бележници, докато тази година избирам да я пусна в блога си и да я споделя с всички вас.

Въпреки това, актът ми си остава много личен.

2011 беше една от най-хубавите години в досегашния ми живот. Всичко в нея си идваше перфектно на мястото и нещата се подреждаха в точния момент като късчета от магичен пъзел. В началото на годината направих първото си пътешествие извън Европа – и за да бъде още по-изключително – го осъществих сама, като прекарах най-невероятната зима, пресичайки Тайланд и посещавайки за кратко Камбоджа.

Нямах никакви професионални ангажименти, когато се насочих обратно към София в края на март, освен покана за интервю в деня на кацането ми, която доведе до първия ми консултантски договор в България. Само 15 дни по-късно беше първият национален семинар на основаната от мен асоциация, по чието организиране работех от хамака си на островите, и който бе много успешен. В деня след семинара вече бях на път за Хърватска, където водех обучителни сесии за местни работодатели. И след това нещата продължиха да се случват – получих много преводи и започнах да пиша статии отново. Не след дълго подписах трудов договор с една автентична и високо професионална неправителствена организация, работеща за страхотна кауза в сфера, която отдавна ме интересуваше. Изпитвам благодарност всеки ден оттогава за тази възможност.

Освен динамичния ми и процъфтяващ професионален живот, имах и други източници на щастие. През първата половина на годината нямах квартира в София, което се превърна в чудесен подарък по две причини. Първо, така прекарах повече време в родния ми Бургас, което ми даде пространство да бъда със семейството и приятелите си там, както и да открия местната танго общност. Второ, живях в София за доста време, отсядайки у различни приятели. Да бъда „бездомна” в града, в който винаги бях имала дом през последните 17 години, бе едно от най-хубавите преживявания, които съм имала. Отново беше възможност да бъда за по-дълго с домакините си след годините на непрекъснато движение и забързаните ни срещи. Чувствах се благословена с приятелите си и бях щастлива от усещането за обичта и подкрепата им.

Друго невероятно нещо, което се случи, бе, че най-после се реших да започна да шофирам и въпреки, че независимостта ми като шофьор е все още в процес на осъществяване, сега наистина съм поела по този път. Да се уча да шофирам е като да вляза в нов свят (а в София – като да си в джунгла, без да се налага да вземаш дълги полети за целта). Някой бе казал, че с всяко ново умение (или език?), се раждаме отново. Точно така се чувствам спрямо шофирането.

Наех апартамент в един от най-хубавите квартали на София и започнах отново да живея с кучето си Роро след всичките години на разлъка.

Разведох се. Сам по себе си, провалът на брака ми, не е нещо, от което да се чувствам щастлива, но тъй като раздялата бе факт от доста време, за мен официализирането й беше нещо позитивно. Най-малко вече не ми се налага да давам дълги обяснение в отговор на въпроса за статута ми.

Но най-прекрасното нещо през тази година, бе че преоткрих силата си. Свързах се отново с източника й, с центъра си, по начин, по който не го бях правила никога преди.

Когато бях в Тайланд, спонтанно подарих ръчно изработено огледало с пеперуда на него, което имаше сантиментална стойност за мен, на едно малко тайландско момиченце във влака. Момиченцето беше много сладко и имаше пеперуди на блузката. Споменът за тази случка ме връхлетя, когато по Коледа, получих златиста пеперуда от една приятелка. Тя не знаеше за гореспоменатата случка, така че беше чисто съвпадение. Но за мен беше нещо много повече. Това бе пеперудата, която оставих в Тайланд в началото на годината, завърнала се при мен в края й, за да ми покаже перфектната целенасоченост на живота. С това чувство и с пеперудата, висяща на голямото зелено растение в хола ми, съм готова да затворя тази година и да вляза в новата.

31.12.2011 г.