shortcuts to serenity and other silly ideas

March 5, 2012

Ангели на любовта

Около Св. Валентин с една приятелка участвахме в много занимателен уъркшоп за изработка на ангели на любовта. Беше в един от тези ужасно студени дни, когато дори мислите ти замръзват. Малко се полутах, докато открия офиса с фронтална витрина, където щеше да се проведе уъркшопът. Млада жена ми се усмихна и ми се представи – Ангелина (какво по-подходящо име за учител по правене на ангели?!).

Приятелката ми пристигна и бяхме готови за инициацията си в ангелоправенето. Ангелина ни даваше шаблони, които ние очертавахме върху материалите и с нейното ръководство създавахме едно по едно тялото на ангела, роклята му/й, ръцете, главата и крилете. Целият процес беше много креативен и приятен. Всеки от нас можеше да направи по два ангела за таксата от 12 лв. Трябваше само да изберем дизайна на материалите, от които създавахме ангелите си. Благодарение на липсата ми на сръчност, роклята на единия от ангелите ми стана доста несиметрична, така че й направих няколко цепки и я кръстих Тангерата. И, разбира се, моделирах ръцете й в типичната танго поза.

Най-накрая трябваше да поставим сърцето на ангела, като си намислим желание. Така че имаше и магичен елемент.

Междувременно дойдоха още жени (изглежда мъжете не си падат по ангели…или поне по създаването им) и започнаха същия процес. Докато приключим, бяхме станали шест, включително една тийнейджърка и майка й.

Също така подкрепихме протеста срещу АКТА, който се случваше в същото време, като залепихме стикера му на дрехите си.

Накрая получихме подарък от фирмата „Аз обичам” – червено платнено сърчице с крила.

Ангелина ни направи снимки и после бе така добра да ни ги изпрати.

Уъркшопът трябваше да продължи 1.30 ч., но раждането на нашите ангели отне около 3 (а може би просто ние сме доста бавни). Чувствах се много освежена и светло заредена после. Ангелско.

Един от ангелите ми акостира в Бургас в дома на сестра ми. За себе си запазих Тангерата. Но мястото на другия бе заето веднага – близка роднина, която току що се бе върнала от Германия, ми донесе миниатюрен стъклен ангел! С толкова много ангели около мен, няма как да се объркат нещата!

Можете и вие да си направите ангели или да се включите в някой друг вълшебен уъркшоп на „ЧУДО сега” (http://chudo-sega.com/). Заслужава си!

Rate this:

March 5, 2012

To the Unknown Lover

Carol Ann Duffy

Horrifying, the very thought of you

whoever you are

future knife to my scar

stay where you are.

Be handsome, beautiful, drop-dead

gorgeous, keep away.

Read my lips. No way. OK?

This old heart of mine’s

an empty purse.

These ears are closed.

Don’t phone, want dinner,

make things worse.

Your little quirks?

Your wee endearing ways?

What makes you you, all that?

Stuff it, mount it, hang it

on the wall, sell tickets,

I won’t come. Get back. Get lost.

Get real. Get a life. Keep schtum.

And just, you must, remember this -

there’ll be no kiss, no clinch,

no smoochy dance, no true romance.

You are Anonymous. You’re Who?

Here’s not looking, kid, at you.

Rate this:

February 18, 2012

2011 Resolution or the long journey of the butterfly

I have had the tradition of writing a year resolution on the 31^st December for years now. The only difference is that so far I have done it in my little paper diaries whereas this year I am choosing to make it in my blog and to share it with all of you out there.

Nevertheless it is a very personal act.

2011 has been one of the best, if not the best, year in my hitherto life. Everything in it was fitting perfectly and things were coming in the right moment like pieces in a magical puzzle. In the beginning of the year I made my first journey outside Europe and – to make it even more exclusive – made it on my own, spending the most incredible winter by crossing Thailand and shortly visiting Cambodia.

I did not have any job arrangements when I headed back to Sofia at the end of March but an interview invitation for the day of my arrival which resulted in my first consultancy contract in Bulgaria. Only 15 days later my newly established association was already holding its first national seminar on which organization I had worked from my hammock on the islands and which was a big success. The day after the seminar I was already on my way toCroatiato give training sessions to local employers. Afterwards things continued happening – I got a whole lot of translations and started writing articles again. It was not long before I got a full time contract in my field with a genuine and highly professional NGO working for a great cause in an area which had interested me for a long time. I have been feeling gratitude ever since for this opportunity.

Apart from my dynamic and flourishing professional life there were other sources of happiness. In the first half of the year I didn’t have my own place inSofiaand this turned to be a wonderful gift for two reasons. First, I spent more time in my hometown Burgas which gave me the chance to be with my family and friends there, and to discover the local tango community. Second, I was for quite some time inSofia, staying with friends. Being “homeless” in the city, in which I had always had a place for the last 17 years, has been one of the most beautiful experiences I have ever had. Again it was an opportunity to spend more time with my hosts after the years of constant movement and fast meetings. And I felt blessed with having them and feeling their love and support.

Another truly unbelievable thing which happened was that I finally got determined to start driving and even though my driving independence is still in a process of becoming, I am now really in this path. Learning to drive is like entering a new world (and inSofia– like being in a jungle with no need to take long flights to get into one). Someone has said that with every new skill we are born again (was it with every new language?). That is how I feel about driving.

I rented a flat in one of the nicest quarters ofSofiastarted living with my dog Roro again after all the years apart.

I got divorced. In its own right the failure of my marriage is not something to feel happy about but since the separation had been a fact for quite some time, I found making it official very positive. At least it saved me the long explanations about my status when asked.

But the most important thing of all is that I found my strength again. I reconnected to my source, to my centre, in a way I had never done it before.

When I was inThailandI spontaneously gave as a gift a hand-made mirror with a butterfly on it, which had a sentimental value for me, to a little Thai girl on the train. The girl was very cute and had butterflies on her blouse. The memory of this episode hit me when at Christmas I got a butterfly decoration shining in a gold colour as a gift from a friend. She didn’t know about my experience on the train so it was a real coincidence. And to me it was much more than that. It was the butterfly I left in the beginning of the year inThailandcoming back to me at its end to show to me life’s perfect purposefulness. With this feeling and the butterfly hanging on the big green plant in my living room, I am ready to close the year and enter the new one.

31.12.2011

Rate this:

January 22, 2012

Равносметка за 2011 или дългият път на пеперудата

От години пиша годишната си равносметка на 31 декември. Единствената разлика е, че до сега винаги съм я правила в хартиените си бележници, докато тази година избирам да я пусна в блога си и да я споделя с всички вас.

Въпреки това, актът ми си остава много личен.

2011 беше една от най-хубавите години в досегашния ми живот. Всичко в нея си идваше перфектно на мястото и нещата се подреждаха в точния момент като късчета от магичен пъзел. В началото на годината направих първото си пътешествие извън Европа – и за да бъде още по-изключително – го осъществих сама, като прекарах най-невероятната зима, пресичайки Тайланд и посещавайки за кратко Камбоджа.

Нямах никакви професионални ангажименти, когато се насочих обратно към София в края на март, освен покана за интервю в деня на кацането ми, която доведе до първия ми консултантски договор в България. Само 15 дни по-късно беше първият национален семинар на основаната от мен асоциация, по чието организиране работех от хамака си на островите, и който бе много успешен. В деня след семинара вече бях на път за Хърватска, където водех обучителни сесии за местни работодатели. И след това нещата продължиха да се случват – получих много преводи и започнах да пиша статии отново. Не след дълго подписах трудов договор с една автентична и високо професионална неправителствена организация, работеща за страхотна кауза в сфера, която отдавна ме интересуваше. Изпитвам благодарност всеки ден оттогава за тази възможност.

Освен динамичния ми и процъфтяващ професионален живот, имах и други източници на щастие. През първата половина на годината нямах квартира в София, което се превърна в чудесен подарък по две причини. Първо, така прекарах повече време в родния ми Бургас, което ми даде пространство да бъда със семейството и приятелите си там, както и да открия местната танго общност. Второ, живях в София за доста време, отсядайки у различни приятели. Да бъда „бездомна” в града, в който винаги бях имала дом през последните 17 години, бе едно от най-хубавите преживявания, които съм имала. Отново беше възможност да бъда за по-дълго с домакините си след годините на непрекъснато движение и забързаните ни срещи. Чувствах се благословена с приятелите си и бях щастлива от усещането за обичта и подкрепата им.

Друго невероятно нещо, което се случи, бе, че най-после се реших да започна да шофирам и въпреки, че независимостта ми като шофьор е все още в процес на осъществяване, сега наистина съм поела по този път. Да се уча да шофирам е като да вляза в нов свят (а в София – като да си в джунгла, без да се налага да вземаш дълги полети за целта). Някой бе казал, че с всяко ново умение (или език?), се раждаме отново. Точно така се чувствам спрямо шофирането.

Наех апартамент в един от най-хубавите квартали на София и започнах отново да живея с кучето си Роро след всичките години на разлъка.

Разведох се. Сам по себе си, провалът на брака ми, не е нещо, от което да се чувствам щастлива, но тъй като раздялата бе факт от доста време, за мен официализирането й беше нещо позитивно. Най-малко вече не ми се налага да давам дълги обяснение в отговор на въпроса за статута ми.

Но най-прекрасното нещо през тази година, бе че преоткрих силата си. Свързах се отново с източника й, с центъра си, по начин, по който не го бях правила никога преди.

Когато бях в Тайланд, спонтанно подарих ръчно изработено огледало с пеперуда на него, което имаше сантиментална стойност за мен, на едно малко тайландско момиченце във влака. Момиченцето беше много сладко и имаше пеперуди на блузката. Споменът за тази случка ме връхлетя, когато по Коледа, получих златиста пеперуда от една приятелка. Тя не знаеше за гореспоменатата случка, така че беше чисто съвпадение. Но за мен беше нещо много повече. Това бе пеперудата, която оставих в Тайланд в началото на годината, завърнала се при мен в края й, за да ми покаже перфектната целенасоченост на живота. С това чувство и с пеперудата, висяща на голямото зелено растение в хола ми, съм готова да затворя тази година и да вляза в новата.

31.12.2011 г.

Rate this:

January 22, 2012

1 Comment

Notes from Code d’Azur

Next week we are finally having our after-party to exchange pictures and remember our days atCote d’Azur. September was a very busy month and we kept postponing it. And now when it is approaching I feel I have to finish my notes.

It was the gay couple who told us we had to visit Vence. They were sitting at the table next to ours at a restaurant. One of them was young Russian, the other one – some twenty years older Danish. I suspected them of being gay by the way they were ignoring us, staying focused on their communication. So I started listening to their conversation. Being a writer is always a good excuse for my curiosity. And indeed they were talking about having open relationships with their partners and soon after the pronoun “he” appeared so it was pretty clear. Another thing which attracted my attention was the way they interacted. I could see the ambition of the young Russian to prove how capable and knowledgeable he was. And yes, he spoke fluent English and good French, and had a good job, and was travelling and…needed a long term visa. Somehow he reminded me of myself in my early years. As if we needed to prove that despite being from the other side of the curtain, which was currently seemingly non-existing, we were capable and highly qualified, we had the right to be part of the western world, the right to our visas and work permits etc. and we would overcome all the little obstacles in order to get where we belonged to. How funny.

The Danish stayed calm with the confidence of someone who doesn’t need to prove anything. He owned a flat in Nice and was coming here on vacation as it became clear from our communication a bit later. Once again the Russian wanted to demonstrate how well informed he was about Southern France and started advising us on towns to visit . The Danish said with a patronizing smile: “May be they don’t need so much information”. But both of them recommended Vence.

And my friends immediately decided to go there on the next day, our last day in Nice. Initially I didn’t want to go. Felt too tired from all the travelling and preferred to spend a calm day on my own in Nice. But before going to bed I checked the town online and a couple of key expressions immediately hooked me: “the town of artists” and “art galleries”. And that was it.

We left in the morning and it took one hour of travelling in a bumping bus in order to get there. It was a charming town with narrow streets and pleasant atmosphere. What I have kept as a memory from there is me entering a gallery at a square. All the paintings are from the same author – pale, in white and gray. These days I appreciate more than even the white, the lack of colour, the transparency. There is a radio set on a jazz station and at the moment I enter a song starts. It is lovely, full of something which makes me feel in a dreamful way. I am alone at the gallery and I enjoy my solitude, the coherent aesthetics of the paintings and the deep sound of the song.

And then we walk and take pictures and have lunch at a nice corner and the waiters are rather rude. First they don’t allow us to sit at a table for four (we have split) even though there are many free tables. Then they are not happy when we change tables and openly express it. We had experienced similar rudeness more than once in Nice. Cars don’t stop at zebra, people would rather walk over you in the street than step aside, and others would correct my French pronunciation (that is why I had decided not to make the effort any more till I met that kind man of whom I talk in the previous post) and things like this. I don’t like generalizations but my general impression from local communication has not been very positive. The couple who rented us the flat though have been very nice and helpful.

We spent a couple of hours in Vens and took the bumping bus back. In the evening the waitress at the restaurant we had our last dinner, a Belgian very colourful woman, couldn’t stop laughing when she heard we had been to Vens. “Who told you to go there? There is nothing there”, she was bubbling with her husky voice, “And it’s full of gays”. Voila!

Rate this:

October 6, 2011

Бележки от Лазурния бряг

Другата седмица най-после ще имаме афтърпарти да обменим снимките си и да си припомним дните ни на Лазурния бряг. Септември беше твърде натоварен и все го отлагахме. И сега, когато наближава, ми се иска да приключа с бележките си преди него.

Двойката гейове ни каза, че трябва да посетим Вонс. Седяха на съседната на нашата маса в един ресторант. Единият от тях бе млад руснак, а другият – с около 20 години по-възрастен датчанин. Заподозрях ги, че са гейове по начина, по който ни игнорираха и се фокусираха върху комуникацията си. И така започнах да слушам разговора им. Писателското ми любопитство винаги е добро извинение. И действително говореха за това, че са в отворени връзки с партньорите си и скоро след това се появи местоимението „той”, така че нещата бяха съвсем ясни. Друго нещо, което привлече вниманието ми, беше начинът, по който общуваха. Можех да видя амбицията в младия руснак да докаже колко е способен и колко знае. И да, той говреше отличен английски и приличен френски, и имаше добра работа, и пътуваше, и…имаше нужда от дългосрочна виза. По нещо ми напомни за самата мен в ранните ми години. Сякаш имахме нужда да докажем, че въпреки че сме от другата страна на уж несъществуващата вече завеса, сме качествени и високо квалифицирани, имаме правото да бъдем част от западния свят, имаме правото на визите си и разрешителните си за работа и т.н, и ще преодолеем тези препятствия, за да стигнем до света, към който принадлежим. Колко смешно и същевременно тъжно.

Датчанинът оставаше спокоен с увереността на човек, на когото не му се налага да доказва нищо. Той притежаваше апартамент в Ница и идваше тук на почивка от време на време, както стана ясно от последващия ни разговор. Още веднъж, руснакът искаше да демонстрира колко добре познава Южна Франция и започна да ни съветва за градове, които да посетим. Датчанинът каза със снизходителна усмивка: „Може би те нямат нужда от цялата тази информация”. Но и двамата ни препоръчаха Вонс.

И приятелките ми веднага решиха да го посетят през последния ни ден в Ница. Първоначално не исках да ходя. Чувствах се твърде уморена от цялото пътуване и предпочитах да прекарам сама спокоен ден в Ница. Но преди да си легна го проверих онлайн и две ключови фрази ме завербуваха: „града на артистите” и „галерии”. И това ми беше достатъчно.

Тръгнахме сутринта и пътувахме около час в друсащ се автобус. Градчето беше чаровно, с тесни улички и приятна атмосфера. Това, което съм запазила като спомен от там, е как влизам в галерия на едно площадче. Всички картини бяха на един художник – белезникави, в бяло и сиво. Напоследък оценявам повече от всякога бялото, липсата на свят, прозрачнпостта. Има радио, включено на джаз станция, и в момента, в който влизам в галерията, започва песен. Прекрасна е, пълна с нещо, което ме кара да се чувствам мечтателно. Сама съм в галерията и се наслаждавам на самотата си, на кохерентната естетика на картините и дълбокото звучене на песента.

И после вървим, и правим снимки, и обядваме в ресторант на един приятен ъгъл, и сервитьорите са доста груби. Първо не ни позволиха да седнем на маса за четирима (бяхме се разделили на две по две), въпреки че има много свободни маси. След това не са доволни, че сме се преместили на друга маса и съвсем открито го изразяват. Преживяхме подобна грубост повече от веднъж в Ница. Шофьорите не спираха на пешеходна пътека, хората по улицата по-скоро биха минали през нас отколкото да се отдръпнат, други биха коригирали френското ми произношение (поради, което бях решила да не правя повече усилия, докато не срещнах онзи мъж, за когото говоря в предишния си постинг) и други подобни прояви. Не бичам обобщенията, но най-общото ми впечатление от комуникацията с местните не бе твърде позитивно. Двойката, която ни даде под наем апартамента обаче, бе много мила и готова да ни помогне.

Прекарахме около два часа във Вонс и взехме друсащия автобус обратно. Сервитьорката в ресторанта, където вечеряхме за последно в Ница, една колоритна белгийка, не можеше да спре да се смее, като чу, че сме били във Вонс. „Кой ви каза да идете там? Ама там няма нищо!”, бълбукаше дрезгавият й глас, „И е пълно с гейове”. Voila!

Rate this:

October 6, 2011

Notes from Cote d’Azur

I swam one more time in the Mediterranean Sea during my stay at Cote d’Azur. This happened in Monte Carlo.

Monaco looked different from all we had seen. In a way its central part reminded me of Cannes but at the same time there was something specific about it. It looked to me like a film décor not as a place people live in. A place where grown up children come to have fun. A sophisticated Disney land for adults. I imagine Las Vegas like this but in larger and more impressive dimensions. But I might be totally wrong.

We found the square with the Casino, which was full of tourists, and had some drinks at Café de Paris as a gay couple had advised us the previous night. We passed through the Japanese gardens following the “must see” list. And then I saw the beach and from distance it seemed sandy. It was a hot day and the idea of having a swim was strongly appealing to me. One of my friends felt the same so the two of us went to the beach whereas the other two continued their walk. The beach was not exactly sandy. It consisted of tiny stones. Still much better than the pebble beach in Nice. I had a lovely half an hour swim which was very refreshing.

Then we took a bus to the palace and walked in its gardens, the old town and around theOceanMuseum. The old town was like any other old town in the central and western European cities – narrow streets, souvenir shops, cafes and restaurants. It was not big but lively and charming. The park along the sea with the statues was also nice. We met our friends in front of the church and entered it. I was impressed by the combination of traditional icons and an exhibition of modern ones. I especially liked a canvas showing Jesus and the Virgin Mary.

In the relaxed way we made our trip, it took a day.Monacowas interesting to see. In a way I felt it as a glimpse into another reality. It linked more with my writer’s imagination, seeing it as a background of a story, than with my idea of a place where I would like to stay. But I wouldn’t protest too much if an opportunity to go back comes up.

08.09.2011

Rate this:

September 11, 2011

Бележки от Лазурния бряг

Плувах още веднъж в Средиземно море по време на престоя си на Лазурния бряг. Този път в Монте Карло.

Монако ми се стори различно от всичко, което бях видяла до тогава. По някакъв начин с централната си част ми напомни за Кан, но същевременно в него имаше нещо специфично. Приличаше ми на филмов декор, а не на място, в което се живее. По-скоро място, където пораснали деца идват да се забавляват. Изискан Дисни ленд за възрастни. Представям си Лас Вегас така, но в по-мащабни и впечатляващи измерения. А може и напълно да греша.

Открихме площада с Казиното, който беше пълен с туристи, и изпихме по питие в Café de Paris. Също така пресякохме Японските градини, следвайки списъка с места, които „трябва” да се видят. И тогава видях плажа, който от разстояние изглеждаше пясъчен. Денят беше горещ и идеята да поплувам силно ме привличаше. Една от приятелките ми беше със същата нагласа и така, отидохме на плажа, а другите две продължиха разходката си.

Плажът не беше точно пясъчен. Състоеше се от малки камъчета. Все пак беше много по-добър от каменния плаж в Ница. Хубаво си поплувах за половин час, което беше много освежаващо.

После взехме автобус до двореца и вървяхме из градините му, стария град и около Океановия музей. Старият град беше като всеки друг стар град в централа и западна Европа – тесни улици, магазини със сувенири, кафета и ресторанти. Не беше голям, но оживен и очарователен. Паркът край морето със статуите също беше приятен. Срещнахме приятелките си пред църквата и влязохме в нея. Направи ми впечатления комбинацията от традиционни икони и изложба на модерна иконопис. Особено ми хареса едно платно, обединяващо Исус и Дева Мария.

Със спокойния темп, с който осъществихме екскурзията си, ни отне ден. Беше интересно да посетя Монако. Усещането бе като за надникване в друга реалност. Но то повече се свърза с писателското ми въображение, виждайки го като фон на някоя история, отколкото с представата ми за място, в което бих останала по-дълго. Но не бих протестирала твърде, ако се появи възможност да се върна.

08.09.2011

Rate this:

September 11, 2011

Notes from Cote d’Azur

In our last afternoon in Nice we decided to split for a few hours and each of us to do her own thing. After six days of sharing 24/7 and despite the great time we had had we all needed this space. No matter how much I like and appreciate the company of my friends I myself always need time on my own to recharge and – when travelling – to connect to the place. I hadn’t had and looked for such an opportunity till today so I am welcoming it by taking my camera and laptop and going for a stroll by the old harbour, the promenade and the old city. This is my way to find the pulse of a city – by walking it alone with a slow place, stopping here and there, taking pictures and noticing all the things I wouldn’t otherwise notice. I love the condition of deep calmness I enter by doing so.

At the yacht harbor a man starts talking to me in French and despite my decision not to speak French anymore till the end of my stay, I am giving it one last try. But he, for a change for many local people, behaves nicely and bears with my language abilities. He asks me whether I was Italian and when I say “no”, he asks again: “May be Scandinavian?” and starts laughing. It is clear I am not Scandinavian. When he hears about my Bulgarian origin, he comments that now we all inEurope are like a big family. When I am leaving, he gives me a nice compliment (not about my language skills). This is a good last impression from the communication with the locals after a series of not so positive ones.

And I continue my stroll. The promenade. The sunset pouring the pedestrians walking towards me in its pale shine, making them loose their features and look like creatures of light until they gain them back again as the distance between us gets shorter.

The old city. Getting lost in the narrow streets. Getting easily found. Having a delicious tartine de fraises on the edge of a fountain. And taking pictures. I felt I owed to the city the chance to get to know it better by savouring it before making judgments (not that I haven’t made any).

And as I am walking I am looking for a suitable place to write and have an aperitif. I don’t have strict criteria about how a suitable place should look like. But I know that when I see it I will recognize it.

A street takes me back to the promenade and I walk along the sea again. And here it is – my suitable place for tonight. It is a nice bar on the beach with not too loud music, a mixture of chill out and jazz, and comfortable sofas. I am sitting in its first line now enjoying the sea view (and there are still people swimming, why didn’t I take my swimming suit), the thickening dusk and the red porto.

We stayed in Nice on Sunday and visited Chagall museum. It is a small museum but with a very good collection of his works (predominantly religious ones), a cinema hall where they show a documentary about his creative process and a lovely garden with a café. Afterwards I felt dizzy by the brightness of his colours.

In the late afternoon we celebrated the birthday of one of us on the beach with an apple cake and champaign. But first another one of my friends and I decided that it was about time to enter the azure waters of the Mediterranean sea. What we didn’t take into account however was the slightly steep bank and the pebbles. It didn’t seem so easy to get into the sea so we continued walking to a smoother access. But walking without slippers was neither easy nor comfortable. We were holding hands to keep balance, making small clumsy steps and rocking in the two sides like ducks. Unfortunately we don’t have any shots from these efforts. I can imagine how funny to observe we must have been. And the beach was full of people. Finally we reached a place where the bank was not so steep and prepared for the next move. My friend slipped ahead into the water and started swimming. But I was not able to make such a progress so fast. Besides left on my own and with the waves hitting me it was not long before I lost balance and had to sit on the bank. Then the waves were hitting me even stronger. As a result I couldn’t advance into the sea and in any case it was not the most enjoyable and comfortable experience to be pushed towards the pebbles. So my friend, as good friends do, came to save me. She gave me her hand again and helped me to get in and then I slipped ahead and started swimming. And as we were swimming along the bank, she, being half-Russian, sung a Russian song about the Mediterranean sea to me and even wanted to know whether I understood it. I told her I was not listening to the words at all since I was focused on the swimming. But she, obviously, felt it very important to share the content so she translated its naïve and sweet words to me while I was doing my best not to get drawn by laughter. It was great to swim in the salty waters with the Riviera in front and I love swimming anyway, so our efforts were rewarded. Another one of our friends brought us our slippers and they had moved the towels closer to where we swum so going back was performed with much more dignity and poise. We don’t have any pictures from our move to the sea but we did get happy pictures after.

It is already dark now, the moon path is exactly in front of me and I could spend the whole night here. But instead I am heading towards the Old town for a last dinner in Nice with my friends.

06.09.2011

Rate this:

September 8, 2011